“Червените линии”: позиция или поза?
Александър МАРИНОВ
“Това са моите правила!
Ако не ви харесват, имам и други ”.
Граучо Маркс
Напоследък в българската политика все по-често използват израза “червени линии ”. Това ново езиково събитие е следващ артикул на вноса на фешън мостри, само че не е резултат единствено на обикновено подражаване. През последните 20 години общественият ни живот се характеризира с токсично високи равнища на двуличие, непоследователност, властови пазарлъци и покупко-продажби, изразяващи се в това число в най-причудливи обединения.
Стана “нормално ” събитие политици и партии, доскоро наричали се с най-грозни прилагателни, да се прегърнат в здрав съюз (в името на властта, схваща се). При това, за оправдаване на съдружното салтомортале се носи вода през девет баира, а най-често използваните причини са “за богатството на обществото ”, “за обезпечаване на непоклатимост ”, “в името на сплотяването на нацията ” и така нататък
Опитите да се сложи смокинов лист
пред тези политически срамотии стават все по-неубедителни, на което болшинството от жителите реагират разумно - посредством съмнение и отчуждение, прерастващи в омерзение.
Политиците ни (или най-малко малко по-умните измежду тях) усетиха, че са прекалили с тоталната непоследователност и се метнаха в другата прекаленост. След гърмежа на публично неодобрение през лятото на предходната година всички започнаха да заявяват правила, от които не биха отстъпили при никакви условия. Това е локалното значение на израза “червени линии ”. Странното е, че в задграничната процедура той се употребява като метафора за граници, поставяни пред другите (най-често съперници или противници), само че да не бъдем толкоз придирчиви - не за пръв път разбираме погрешно “цивилизацията ”.
Можем да предвидим възмутеното неразбиране: какво неприятно има в това да си кардинален. Не е ли най-честно и честно авансово да заявиш при какви условия би било допустимо обещано партньорство, единодушие, в последна сметка - коалиция? Нали, с цел да се случи сходно доближаване, е нужно първо да се очертаят разликите, разграничителните линии (нека си спомним фамозното “Да се разграничим, с цел да се обединим ”). После се търсят вероятните взаимни отстъпки, които би трябвало да бъдат ясно дефинирани и солидно аргументирани. Ако е належащо да посочим съответстващ христоматиен образец от актуалната процедура, незабавно идват мислено немските “големи обединения ” с прословутите съглашения от стотици страници, където с немска придирчивост е разказано кой от кои свои претенции се е отказал и какво е получил в подмяна. Да прибавим, че това се прави не поради недоверието сред политиците, а с цел да се разсее всяко подозрение в обществото за нечестна договорка зад тила на висшия суверен.
Е, освен това състояние, кое би могло да ни тормози в тази ситуация с нашенските “червени линии ”? Проблемите са няколко и всички те са свързани с може би най-тежкия проблем на нашата политика -
рисково ниското доверие в партиите и институциите.
Получава се абсурд - дефицитът на доверие извика на живот метафората за “червените линии ”, само че този инструмент освен не облекчи, а усложни обстановката.
Първият проблем произтича от хипертрофираното схващане на “червените линии ”, от превръщането им в квазирелигиозни канони, които са на практика неприложими в областта на политиката (неслучайно определяна като “изкуство на вероятното ”). Едно е да кажеш, че при никакви условия няма да влезеш в коалиция с ГЕРБ и Движение за права и свободи, а напълно друго (и излишно строго) ограничаване - че изобщо няма да разговаряш с тези или други партии. И при най-конфронтационни положения на политическия живот даже с гневните съперници би трябвало да се поддържа най-малко на връзки, защото - изключително в активността на институциите - някои процеси не могат да спрат. Винаги има въпроси, които се постанова да бъдат извадени пред скобите на идейно-политическите разлики. Един от факторите, затрудняващи намирането на работещи политически решения, е точно разрастването на взаимната непоносимост до равнища, които вършат неосъществим даже най-ограничения разговор. Вярно е, че виновността за това положение не е идентична, само че казусът си остава и все някак и в миналото би трябвало да бъде решен.
Вторият проблем е в това, че начертаването на “червени линии ” се трансформира в
оправдание за бягство от отговорност,
вместо в помагало за отговорно и резултатно политическо държание. В края на краищата, ценностните правила са управление за деяние, а не за безучастие. В политиката съвсем непрекъснато се постанова да се работи, т.е. да се вземат и осъществят решения. През последните месеци се нагледахме на епизоди, в които звучаха едни и същи реплики от вида на “Няма да вършим това или това, тъй като нарушава алените ни линии ”. От това губи обществото, губят и “суперпринципните ”, тъй като не са в положение да вземат решение проблемите и по този начин да отговорят на публичните упования.
Нещо повече, неуместно е да използваш правилата си само като оръжие, благодарение на което да демонстрираш безпринципността на съперника и по този начин да разчиташ да извлечеш някаква асиметрична политическа полза. А напряко идиотско е да се постъпва по този метод по отношение на политически субекти, които не са съперници, а естествени или най-малко правдоподобни сътрудници. Тук изобщо не разясняваме що за правила са такива постулати, които предписват държание на диктат при явен количествен и първокласен дефицит на запаси, позволяващи дейности от позицията на силата (ако те изобщо са печеливши в общества и времена като българските). Отделно внимание заслужава създалото се усещане, че криворазбраната праволинейност е единствено предлог да се избяга от отговорност за присъединяване в ръководството. Ако това е по този начин, влизаме в напълно друга догадка.
Третият проблем съставлява неизбежно разследване от горните два. Когато правилата не разрешават дейно политическо деяние в естествено комплицираните и спорни условия,
рано или късно стартира тяхното заобикаляне,
нарушение или пояснение по правилото за “двойния критерий ”. Това няма по какъв начин да остане неусетно от обществото и порочният кръг се затваря, само че на все по-ниски равнища на доверие и поддръжка. Например, първо да заявиш, че няма да подкрепиш държавно управление с мандата на Българска социалистическа партия, по-късно да направиш (разумна) стъпка обратно с уточнението, че това се отнася единствено до политическо (но не и експертно) държавно управление. А най-после, попаднал в клопката на несъгласието, да се измъкнеш, като поставиш неизпълнимо “прагматично ” изискване - диалози ще има, единствено в случай че се обезпечи неосигуримото (подкрепата на ИТН).
Може би този вид “окопаване ” по всевъзможни “червени линии ” се харесва на част от твърдите гласоподаватели на партиите. Но дано напомним, че на последните избори регистрирахме най-ниската интензивност за последните 30 години и попадналите в Народното събрание партии съставляват по-малко от една пета от българските гласоподаватели. Тепърва ще забележим и резултата от сходно държание, водещо до следващо изключително гласоподаване.
Написаното не слага под подозрение нуждата от идейни и политически правила, към които да се придържат политическите обединения. Но тези правила би трябвало да разрешават - в възможни и обосновани рамки - маневри и взаимни отстъпки, без които ръководството на общите (публичните) каузи е невероятно.
“Това са моите правила!
Ако не ви харесват, имам и други ”.
Граучо Маркс
Напоследък в българската политика все по-често използват израза “червени линии ”. Това ново езиково събитие е следващ артикул на вноса на фешън мостри, само че не е резултат единствено на обикновено подражаване. През последните 20 години общественият ни живот се характеризира с токсично високи равнища на двуличие, непоследователност, властови пазарлъци и покупко-продажби, изразяващи се в това число в най-причудливи обединения.
Стана “нормално ” събитие политици и партии, доскоро наричали се с най-грозни прилагателни, да се прегърнат в здрав съюз (в името на властта, схваща се). При това, за оправдаване на съдружното салтомортале се носи вода през девет баира, а най-често използваните причини са “за богатството на обществото ”, “за обезпечаване на непоклатимост ”, “в името на сплотяването на нацията ” и така нататък
Опитите да се сложи смокинов лист
пред тези политически срамотии стават все по-неубедителни, на което болшинството от жителите реагират разумно - посредством съмнение и отчуждение, прерастващи в омерзение.
Политиците ни (или най-малко малко по-умните измежду тях) усетиха, че са прекалили с тоталната непоследователност и се метнаха в другата прекаленост. След гърмежа на публично неодобрение през лятото на предходната година всички започнаха да заявяват правила, от които не биха отстъпили при никакви условия. Това е локалното значение на израза “червени линии ”. Странното е, че в задграничната процедура той се употребява като метафора за граници, поставяни пред другите (най-често съперници или противници), само че да не бъдем толкоз придирчиви - не за пръв път разбираме погрешно “цивилизацията ”.
Можем да предвидим възмутеното неразбиране: какво неприятно има в това да си кардинален. Не е ли най-честно и честно авансово да заявиш при какви условия би било допустимо обещано партньорство, единодушие, в последна сметка - коалиция? Нали, с цел да се случи сходно доближаване, е нужно първо да се очертаят разликите, разграничителните линии (нека си спомним фамозното “Да се разграничим, с цел да се обединим ”). После се търсят вероятните взаимни отстъпки, които би трябвало да бъдат ясно дефинирани и солидно аргументирани. Ако е належащо да посочим съответстващ христоматиен образец от актуалната процедура, незабавно идват мислено немските “големи обединения ” с прословутите съглашения от стотици страници, където с немска придирчивост е разказано кой от кои свои претенции се е отказал и какво е получил в подмяна. Да прибавим, че това се прави не поради недоверието сред политиците, а с цел да се разсее всяко подозрение в обществото за нечестна договорка зад тила на висшия суверен.
Е, освен това състояние, кое би могло да ни тормози в тази ситуация с нашенските “червени линии ”? Проблемите са няколко и всички те са свързани с може би най-тежкия проблем на нашата политика -
рисково ниското доверие в партиите и институциите.
Получава се абсурд - дефицитът на доверие извика на живот метафората за “червените линии ”, само че този инструмент освен не облекчи, а усложни обстановката.
Първият проблем произтича от хипертрофираното схващане на “червените линии ”, от превръщането им в квазирелигиозни канони, които са на практика неприложими в областта на политиката (неслучайно определяна като “изкуство на вероятното ”). Едно е да кажеш, че при никакви условия няма да влезеш в коалиция с ГЕРБ и Движение за права и свободи, а напълно друго (и излишно строго) ограничаване - че изобщо няма да разговаряш с тези или други партии. И при най-конфронтационни положения на политическия живот даже с гневните съперници би трябвало да се поддържа най-малко на връзки, защото - изключително в активността на институциите - някои процеси не могат да спрат. Винаги има въпроси, които се постанова да бъдат извадени пред скобите на идейно-политическите разлики. Един от факторите, затрудняващи намирането на работещи политически решения, е точно разрастването на взаимната непоносимост до равнища, които вършат неосъществим даже най-ограничения разговор. Вярно е, че виновността за това положение не е идентична, само че казусът си остава и все някак и в миналото би трябвало да бъде решен.
Вторият проблем е в това, че начертаването на “червени линии ” се трансформира в
оправдание за бягство от отговорност,
вместо в помагало за отговорно и резултатно политическо държание. В края на краищата, ценностните правила са управление за деяние, а не за безучастие. В политиката съвсем непрекъснато се постанова да се работи, т.е. да се вземат и осъществят решения. През последните месеци се нагледахме на епизоди, в които звучаха едни и същи реплики от вида на “Няма да вършим това или това, тъй като нарушава алените ни линии ”. От това губи обществото, губят и “суперпринципните ”, тъй като не са в положение да вземат решение проблемите и по този начин да отговорят на публичните упования.
Нещо повече, неуместно е да използваш правилата си само като оръжие, благодарение на което да демонстрираш безпринципността на съперника и по този начин да разчиташ да извлечеш някаква асиметрична политическа полза. А напряко идиотско е да се постъпва по този метод по отношение на политически субекти, които не са съперници, а естествени или най-малко правдоподобни сътрудници. Тук изобщо не разясняваме що за правила са такива постулати, които предписват държание на диктат при явен количествен и първокласен дефицит на запаси, позволяващи дейности от позицията на силата (ако те изобщо са печеливши в общества и времена като българските). Отделно внимание заслужава създалото се усещане, че криворазбраната праволинейност е единствено предлог да се избяга от отговорност за присъединяване в ръководството. Ако това е по този начин, влизаме в напълно друга догадка.
Третият проблем съставлява неизбежно разследване от горните два. Когато правилата не разрешават дейно политическо деяние в естествено комплицираните и спорни условия,
рано или късно стартира тяхното заобикаляне,
нарушение или пояснение по правилото за “двойния критерий ”. Това няма по какъв начин да остане неусетно от обществото и порочният кръг се затваря, само че на все по-ниски равнища на доверие и поддръжка. Например, първо да заявиш, че няма да подкрепиш държавно управление с мандата на Българска социалистическа партия, по-късно да направиш (разумна) стъпка обратно с уточнението, че това се отнася единствено до политическо (но не и експертно) държавно управление. А най-после, попаднал в клопката на несъгласието, да се измъкнеш, като поставиш неизпълнимо “прагматично ” изискване - диалози ще има, единствено в случай че се обезпечи неосигуримото (подкрепата на ИТН).
Може би този вид “окопаване ” по всевъзможни “червени линии ” се харесва на част от твърдите гласоподаватели на партиите. Но дано напомним, че на последните избори регистрирахме най-ниската интензивност за последните 30 години и попадналите в Народното събрание партии съставляват по-малко от една пета от българските гласоподаватели. Тепърва ще забележим и резултата от сходно държание, водещо до следващо изключително гласоподаване.
Написаното не слага под подозрение нуждата от идейни и политически правила, към които да се придържат политическите обединения. Но тези правила би трябвало да разрешават - в възможни и обосновани рамки - маневри и взаимни отстъпки, без които ръководството на общите (публичните) каузи е невероятно.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ